не знаех , че

 

когато вече нямаш очи
за предупредителните
знаци на мислите си
ще съществувам
като представа
за солени пясъчни дюни
и като всяка сахара
ще обещавам оазиси
докато те просмуквам
на път да избликнеш ...

докато те настигна

не ме обичай – желай ме
плъзни език
по завоите на мъглата ми

разстели ме на безкрайни безсъния
изтъняващи ме на китки и длани

запали кожата ми
изпоти ме под ноктите
ускорявайки натиска
между клепачите на вдлъбнатината ми

пръсни се  

до всички притулени
краища на бледия мак
за да поискам да кажа – не излизай от мен

докато те настигна