фаза

когато те сънувам нямам глас
преглъщам те
с онова парче от ябълката
което ме просмуква със беззвучие

прати ми знак
че чуваш мислите ми
съпътствай първия ми вик
стани компас
в залутаните ми посоки

превъртай ме
кръстовай в центъра
разтърсвай ме отвътре
като нож
със който се убива всеки срам

прелей ме
в собствени пространства
та и самата аз
да не успея да се върна

когато те сънувам нямам бряг
превалям
в сенките на своите овали
откривам недостъпния си свят

и сякаш може би изчезвам
във празното поглъщане на тялото си

не знаех , че

 

когато вече нямаш очи
за предупредителните
знаци на мислите си
ще съществувам
като представа
за солени пясъчни дюни
и като всяка сахара
ще обещавам оазиси
докато те просмуквам
на път да избликнеш ...

докато те настигна

не ме обичай – желай ме
плъзни език
по завоите на мъглата ми

разстели ме на безкрайни безсъния
изтъняващи ме на китки и длани

запали кожата ми
изпоти ме под ноктите
ускорявайки натиска
между клепачите на вдлъбнатината ми

пръсни се  

до всички притулени
краища на бледия мак
за да поискам да кажа – не излизай от мен

докато те настигна